Имало едно време един Мечо. Той много обичал да си похапва жълти круши и пресен мед. И тази сутрин, както всяка сутрин, Мечо си измил очите, измил си зъбките, сложил си шапката, нарамил си торбичката и тръгнал да се скита за сладки круши и пресен мед.
Вървял, вървял, вървял и по едно време стигнал до едно голямо крушово дърво. Цялото било отрупано с жълти, сочни, вкусни круши. Всички обаче били много нависоко, а клоните били много тънки. Мечо не можел нито да стигне крушите, нито да се качи по клоните. Седнал под дървото и почнал да си мисли – как да си откъсне поне една круша.
През това време, отнякъде се появила катеричка:
— Добро утро, Мечо, защо така си се умислил?
— Добро утро, Рунтавелке! Много ми се хапват жълти круши, но са много нависоко, клоните са много тънки и не мога нито да ги стигна, нито да се кача. Точно седнах да се чудя как да си откъсна поне една!
— Не му мисли повече, меченце! – казала катеричката и хукнала нагоре по дървото.
Скок-подскок, от клон на клон, стигнала до върха на дървото и откъснала най-жълтата и най-сочната круша. Занесла я на Мечо, а той докато я хапвал и се облизвал, катеричката се качила още няколко пъти и му напълнила торбата с вкусни круши.
— Много ти благодаря, Рунтавелке! Голяма добрина ми стори. Как да ти се отплатя?
— Ех, какво пък толкова съм направила? Просто предай добрината нататък! – и като казала това, катеричката си врътнала опашката и скок-подскок изчезнала навътре в гората.
Мечо се усмихнал, нарамил торбата с жълтите круши и продължил по пътя си, да търси пресен мед. Не щеш ли пред него на пътя, върху един пън, видял да седи и да плаче Зайко.
— Добро утро, Зайко, защо така си се натъжил?
— Ох, братленце-меченце! Някой ми е намерил хралупата и докато ме няма е извлякъл всичките ми моркови След това ги е хвърлил в един дълбок трап и ги е затрупал с камъни! Какво ще правя цяла зима сега не знам! – изхлипал Зайко.
— Не се тревожи повече, Зайко. Аз ще ти помогна. Заведи ме до този трап.
Успокоила се душичката на Зайко, обърсал си сълзите и сополките и завел Мечо до трапа. Мечо почнал да вади камък подир камък, камък подир камък. Най-сетне стигнал до морковите, извадил ги и ги пренесъл до хралупата на Зайко. Оставил ги вътре и казал с усмивка:
— Ето, Зайко, другия път по-добре да ги скриеш!
— Ех, много ти благодаря, Мечо! Голяма добрина ми стори! Как да ти се отплатя?
— Какво пък толкова съм направил? Просто предай добрината нататък.
Тъкмо щял да тръгва Мечо и се сетил:
— Ааа, Зайко, ако случайно знаеш някъде да има пчелен кошер, моля те упъти ме, че много ми се хапва пресен мед.
— Знам, знам. През две поточета от тука наляво, после покрай голямата ела надясно, сетне само направо през гората и като стигнеш голямата поляна, точно по средата ще видиш едно огромно дърво. По цялото дърво тече мед, а под най-дебелия клон, виси най-големият кошер, който някога си виждал. Но Мечо, знаеш, първо попитай пчелите дали ще ти дадат мед. Иначе ще се разсърдят, хубаво ще те нажилят и целият ще се подуеш!
— Знам, знам, Зайко, благодаря ти. Тръгвам. До скоро!
Тръгнал Мечо. През две поточета наляво, после покрай голямата ела надясно, сетне само направо през гората и стигнал до голямата поляна. А по средата ѝ – огромно дърво. По цялото дърво тече лепкав мед, а под най-дебелия клон, виси най-големият кошер, който Мечо някога бил виждал.
“Лелее”- удивил се Мечо.
Пчелите влизали, излизали, вършели си работата и никой не обръщал внимание на Мечо.
“Хмм, как да ги попитам дали ще ми дадат мед…” – точно се зачудил Мечо и чул някаква врява откъм гората. Обърнал се и що да види! Две момчета викали, смеели се, гонели се с пръчки в ръка и приближавали право към дървото. Мечо се скрил в един храст, да ги изчака да отминат, че да не ги изплаши. Момчетата обаче се спрели точно под дървото и продължили да викат и да си играят. По някое време едното погледнало нагоре:
— Ехааа! Виж, какъв огромен кошер! Хайде да го вземем. На цялото село ще продадем мед, ще забогатеем!
— Ехааа! – погледнало нагоре и другото момче – Как не сме го видели досега! Но не може току-така да го вземем. Пчелите ще се разсърдят, хубаво ще ни нажилят и целите ще се подуем. Трябва първо да запалим огън, хубаво да ги опушим и като изпопадат всичките една по една, тогава да се качим и да вземем меда.
— Ех, че си умен! Така да направим!
Речено-сторено. Почнали момчетата да търкат камъчета в тревата и да се мъчат огън да запалят. Мечо, като ги чул какви ги кроят, целият почервенял. Излязъл като фурия от храста и изревал колкото глас има:
— Марш оттука калпазани с калпазани! Бързо да се махате, че като ви погна ей сегинка!
Момчетата толкова се уплашили, че крачолите им затреперали. Хукнали през глава да бягат към село и не се спрели, докато не се гушнали в майките си.
Пчелите разбрали какво е станало и се наредили всички, една до друга до Мечо, да му благодарят.
— Благодаря ти, Мечо!
— Благодаря!
— Благодаря!
— Благодаря!
— Мечо, благодаря, как да ти се отплатим?
— Е, какво пък толкова съм направил! Просто предайте добрината нататък!
Чак, когато всички му благодрили, се появила и пчелата-майка. Застанала най-отпред до Мечо и казала:
— Хей, пчелички-сестрички, Мечо само с вашите думи няма да се засити. Наточете му пресен мед, отчупете му от восъчната пита и чак тогава го изпращайте, да си ходи по живо, по здраво.
Пчеличките не чакали повече да им се казва. Веднага се заели за работа. Наточили пресен мед. Отчупили от восъчната пита и изпратили Мечо по живо, по здраво.
Мечо им благодарил и се прибрал вкъщи. Измил си зъбките. Облякъл си пижамата. Легнал си в леглото и заспал доволен, че днес е сторил цели две добрини и че има жълти круши и пресен мед за цели два дни напред.
