Приключенията на Джеки и Джиджи

Приключенията на Джеки и Джиджи - Детска приказка

Джеки и Джиджи били братче и сестриче кученца. Джеки бил чисто бял като сняг, с клепнали уши и мъдри тъмнокафяви очи. Той се родил първи, бил по-силен и по-смел от Джиджи. Джиджи също била цялата бяла, но някак си кожухът ѝ изглеждал мръсно жълтеникав, а ушите ѝ, за разлика от тези на Джеки, стърчали нагоре като малки рогца. Джеки и Джиджи били единствени в котилото на майка си Джера – вече старо, породисто куче от дребните породи, с много поколения чистокръвни малки бели кученца.

Палетата растяли бързо и всеки ден си играели като полудели из големия апартамент. Хората им много им се радвали, галели ги, закачали се с тях, а кученцата ставали все по-силни и палави.

Един ден, човекът грабнал Джеки и Джиджи от топлото легло на майка им и ги пъхнал набързо в един тесен, студен и мрачен кашон. Затворил капака му, пробил дупки, от където да се прокрадва малко въздух, тръшнал вратата на апартамента след себе си и бързо излязъл навън. 

Навън…

Джеки и Джиджи били чували за навън само от майка си. Тя не можела да им обясни къде точно се намира, но важно било да знаят, че чуят ли вратата да се тръшва, значи отиват навън. Навън било мноооого, много обширно, красиво, пълно с примамващи аромати, най-различни животинки, растения и най-вече с още много хора. Било чудно и приказно, но и много опасно. Най-важно било да не се отделяш от човека си, за да не се загубиш.

Припомняйки си майчините заръки, Джеки и Джиджи преглътнали страха си и почнали с надежда да предвкусват предстоящото им приключение. След няма и няколко минути обаче се чуло повторно тропване на врата и някакво страховито ръмжене. Палетата се разтреперали и започнали да побутват с муцунки тесния кашон. Скоро се успокоили, защото се сетили как майка им е обяснявала и то не веднъж, че ако чуят повторно хлопване и страховито ръмжене, значи са попаднали в колата. Това значело, че най-вероятно ще ходят на разходка някъде надалеч, в някоя чудна гора или може би на брега на морето. 

Джеки и Джиджи притихнали в кашона и зачакали. Притихнала, чакала и майка им зад вратата на апартамента, тихичко скимтяла и тревожно махала с опашка, докато най-сетне се примирила. Все пак била безсилна пред волята на човека. Легнала в празното легло на земята и сгушила муцунка между предните си лапи. 

Кашонът с палетата изведнъж спрял да се движи. Страховитото ръмжене също спряло. Вратата се хлопнала и кученцата разбрали, че е дошъл моментът да се запознаят с навън. Опашките им тръпнели от вълнение, а муцунките им енергично се сбръчквали в опит да подушат някой екзотичен аромат. Все още били в кашона, а той наново започнал да се движи, здраво захванат от ръцете на човека. След малко палетата чули силен звън, а след това отново се хлопнала врата. 

“Какво става?”, разтревожено изскимтяла Джиджи. “Трябваше вече да сме навън!”

Преди Джеки да може да ѝ отговори нещо кашонът вече бил на земята, капакът му се отворил и очите им се заслепили от ярката светлина нахлула вътре. 


> Измисляте или пишете приказки? Споделете ги с всички нас!

Джеки и Джиджи примижали няколко пъти и, докато се усетят, вече и двамата били в ръцете на някакви чужди хора. Те им се радвали и ги подмятали, галели ги и ги гъделичкали, чешели ги по коремчетата и им оставяли лакомства пред муцунките. След не се знае колко време чуждите хора ги поставили в топло и меко легълце и загасили лампите. Чак тогава Джеки и Джиджи могли да се огледат хубавичко и да видят, че се намират в апартамент, почти същия като техния, но друг. Други били и хората, техният човек отдавна си бил тръгнал и ги бил оставил там. 

“Къде сме? Къде е човека ни? Къде е мама?” все по-тревожно се озъртала Джиджи и тихичко почнала да скимти. 

“Не знам” също толкова притеснено отвърнал Джеки. “Може би това са новите ни хора”…промълвил той. 

Минали няколко дни и няколко седмици, Джеки и Джиджи растяли бързо и разбрали, че тук е новият им дом и че повече никога няма да видят мама. Понякога им било тъжно, но пък много заобичали новите си хора и с нетърпение ги чакали да се върнат или пък да излязат с тях. Все още обаче така и не били излизали, а само си мечтаели за чудния свят на навън. 

Един ден, мъжът им сложил каишки на врата и…вратата се хлопнала! Хлопнала се втори път и се чуло страшното ръмжене. След малко спрели, човекът ги повел и влязли почти веднага в някаква стая. Всичко било бяло, много чисто и миришело на… страх и болка. Джеки и Джиджи се огледали тревожно, задърпали се наобратно, но нямало как да се освободят. Докато се чудят какво става, изведнъж усетили по едно леко боцване и пред очите им причерняло. 

Събудили се както им се сторило след няколко мига, а всъщност целият следобед бил преминал. Намирали се отново на легълцето си вкъщи. Не помнели нито къде са били, нито как са се върнали. Главите им били замаяни, на вратовете си имали огромна твърда яка, която им пречела да си мърдат главите, а някаква странна пареща болка в основата на гърбовете им започвала да става все по-силна и силна. 

“Олеле! Джиджи! Къде ти е опашката???!” Излаял Джеки силно изведнъж. 

“Какво?!? Как така? Олеле! Джеки! И твоята я няма!”

Двамата се заоглеждали и въртяли в кръг в опит да видят къде са им опашките, но тях просто ги нямало. На мястото им имало някакви завързани парцали и пареща болка, която ставала все по-силна. 

“Отрязали са ни опашките! Хората са ни отрязали опашките! Но защо??!” Проскимтяла жално Джиджи. “Страх ме е от тях, ами ако ни направят още нещо лошо??!!”

Джеки също не разбирал и бил сърдит на хората, но после се сетил нещо.

“Джиджи, помниш ли мама като ни казваше – Най-важно е винаги да пазите надеждата си, да прощавате на хората и да вярвате в добрината им.”

Джеки и Джиджи въздъхнали, сгушили се един в друг и кротко заспали.

Времето минавало, палетата растяли, хората им почнали все по-малко и по-малко да им обръщат внимание, а Джеки и Джиджи все така още не били излизали навън. 


> Обичате книги? Открийте нови български автори и заглавия!

Една вечер, хората се прибрали и почнали да си крещят.

“Казах ли ти аз!? Видя ли като не ме слушаш какво става! Как ще дадеш пари на непознат човек от улицата за тия мастии??!! Породисти били, ще ги развъждаш! Я ги виж на какво приличат! На ти сега!

Палетата усещали, че хората им са ядосани за нещо, но не разбирали за какво. Снишили се неспокойно в легълцето си, а ушите им тревожно се дръпнали назад. 

“Да не би да е за дето счупих вазата без да искам” тихо и притеснено изскимтяла Джиджи.

“Или пък задето скъсах онзи чехъл..сигурно са разбрали, че съм аз” още по-притеснено изскимтял Джеки.

Така и не разбрали.

На другата сутрин вратата се хлопнала втори път и страшното ръмжене се чуло отново. Джеки и Джиджи стояли притихнали в багажника на колата и не знаели къде отиват, не смеели и да мечтаят вече за навън. 

След малко колата спряла. Човекът изкарал палетата и ги повел към огромна метална сграда. Отдалеч миришело на страх и болка, но много по-силно от предния път. 

Човекът подал каишките им в ръцете на някакъв непознат, върнал се в колата си и заминал. 

Треперещите Джеки и Джиджи се оглеждали безпомощно, тихичко скимтели и не смеели дори да продумат. 

Непознатият ги отвел в металната сграда и за тяхно най-голямо учудване видяли, че вътре било пълно с най-различни кучета! Малки и големи, космати и проскубани, бебета и старци, черни, бели, шарени, рижи и какви ли още не! Всички били затворени в тесни клетки, лаели в несвяст, а около тях миришело още по-силно на страх и мъка. Кучетата лаели всички заедно и вдигали невъобразима врява. 

“Какво е това място…” с треперещ глас изскимтял Джеки.

След малко непознатият напъхал Джеки и Джиджи в една от празните клетки. Тя била толкова тясна, че едва можели да се излегнат вътре. На пода имало само някакъв влажен картон, а в единия ъгъл се мъдрела полупразна купичка със зеленясала вода.  

Непознатият щракнал катинара и се отдалечил по мрачния коридор. 

След малко другите кучета спрели да лаят, притихнали в клетките си и само от време на време някой жално изскимтявал или пък виел продължително. В металната сграда било влажно, мрачно, студено и най-вече…страшно.

“Какво е това място…”, отново проплакал Джеки.

“Това е мястото, където хората изпращат кучетата, които вече не искат”, тихичко промълвил някой от съседната клетка. 

Джеки и Джиджи извъртели муцунки и видели до тях кротко да лежи огромно черно куче, с провесени уши, тъжен мъдър поглед и много, ама много проскубана козина. 

“Някои от нас прекарват целия си живот тук, в очакване да бъдат взети от някой човек.” обяснил им дружелюбният гигант. Палетата научили още, че той дори не бил виждал майка си, защото още докато бил слепичък хората вързали него и братчетата му в една найлонова торба и ги захвърлили на боклука. Други хора ги намерили и освободили, но само той бил оцелял. После го завели в металната къща, но понеже бил черничък и от големите породи, никой не го искал. “Колкото по-остаряваме, толкова по-малко ни забелязват.“ продължил да нарежда Черньо.“ Вие сте още малки и имате шанс, но аз…аз може би ще остана тук завинаги. “

Джеки и Джиджи потръпнали от думите му и скрили муцунки между лапичките си. 

“Дали някой ще ни отведе от тук?” изхлипал Джеки и затворил очи. 

“Пазете надеждата си, прощавайте на хората и вярвайте в добрината им.” прошепнало проскубаното старо куче и задрямало спокойно в клетката си.

Джеки и Джиджи замижали в очакване и здраво стискали надеждата в сърцата си. 

Една сутрин след не се знае колко дни, седмици, а може би месеци, в металната сграда дошли посетители. Групата обикаляла бавно из мрачните коридори и старателно разглеждала кучетата зад решетките. Всички лаели едно през друго, а гласовете им отеквали в ламаринените стени и се извисявали чак до небето. Всяко куче искало да се покаже на новите хора колко е красиво и колко силно може да лае, с надежда да го изберат. Всички бутали муцунките си през решетките на клетките, драпали с лапички, а опашките им се размахвали с такава скорост, че изглеждало все едно всеки момент ще се откачат от гърбовете им. 

Само Джеки и Джиджи стояли мирно като вцепенени с носове опряни в решетката. Един мъж спрял пред тях, огледал ги хубаво, питал нещо пазача и после издумал: “Айде, тия ги взимам и двете!”

Потеглили Джеки и Джиджи с новия си човек към незнайно място. Хем се радвали, хем били притеснени и думичка не обелвали. След малко пристигнали пред една огромна къща с хубав, голям двор. Човекът взел първо Джиджи, овесил голям къс синджир на врата ѝ и я завързал на едно дърво пред къщата. После се върнал за Джеки, овесил и на неговия врат още по-голям и още по-къс синджир и го вързал за друго дърво зад къщата. Сложил им по една паница с вода, хвърлил им няколко корички хляб и се прибрал вътре.

“Джееееки!” 

“Джиииидджии!”

Жално и гласовито лаели кученцата, но нито можели да стигнат един до друг, нито дори да се видят. 


> Измисляте или пишете приказки? Споделете ги с всички нас!

Цяла вечер се провиквали и се мъчели да се отскубнат от синджирите, но без успех.

“Вие няма ли да млъкнете вече! Какво сте се разлаяли, цяла вечер не съм спал от вас!” изревал човекът страховито на другата сутрин, като излязъл от голямата къща. В едната си ръка държал дълга сопа, а в другата гумен чехъл.

“Сега ще ви науча аз вас!” още по-ядосано изръмжал човека и се запътил първо към Джиджи. Започнал да я налага със сопата, докато тя не се скършила в гърба ѝ. Джиджи прималяла от уплаха, скрила муцунка в лапичките си и тихичко заскимтяла. 

Джеки надушил, че става нещо страшно и не спирал да лае и да ръмжи от другата страна на къщата, но нищо не можел да направи. След малко човекът отишъл и при него и почнал да го налага с чехъла по муцуната.“Ще ми лаеш ти цяла нощ без причина а?!” На ти сега!” ревял човекът и безмилостно налагал Джеки, докато той също се предал и легнал по гръб с изпружени крака. 

Изморил се човека да възпитава непослушните палета, теглил им по един ритник за последно и излязъл някъде. 

Джеки и Джиджи не смеели нито да помръднат, нито да гъкнат. 

Така минали много дни при новия човек. Понякога той забравял да ги храни и да ги пои. Никога не ги развързвал от синджира, никога не ги събирал заедно и всеки ден, когато бил ядосан за нещо си го изкарвал на тях и ги биел със сопата. 

Всяка вечер преди да заспят Джеки се провиквал:

“Джииииджиии! Пази надеждата си, прощавай на хората и вярвай в добрината им!”

Джджи му отговаряла:

“Джееекииии! Пази надеждата си, прощавай на хората и вярвай в добрината им!”

Един ден Джеки и Джиджи чули човека да говори с някого на висок глас: “За нищо не стават тия псета! Само ги хрантутя тука и се занимавам да им чистя, а те! Като влезе някой вкъщи и мълчат като риби, не смеят да излаят! За какво са ми! Ще ги връщам в кучкарника, още днес!”

Още докато изрекъл заканата си и вече бил почнал да товари Джеки и Джиджи в колата. Те не знаели да се радват ли, да плачат ли. Поне отново били заедно и не спирали да си допират носовете и да си душат дупетата. 

“Джеки! Аз не искам да се връщам в металната сграда! Хайде да избягаме! Ще си потърсим сами нови хора” въодушевено изскимтяла Джиджи.

“Но къде ще отидем! Сами??!!!” Какво ще ядем, къде ще спим?!”, не спирал да вика Джеки. “Това е лудост…но и аз не искам отново да стоя затворен в металната къща….”

Изведнъж колата спряла, човекът слязъл и се запилял някъде, а предната врата останала леко отворена. 

“Сега е момента!” извикала Джиджи. “Да бягаме!” и без да чака отговор от Джеки прескочила от багажника в купето на колата и се измъкнала през отворената врата. Джеки вече нямал избор и хукнал след нея. 

Най-накрая били навън. Сами.


> Обичате книги? Открийте нови български автори и заглавия!

Двамата бягали без да се обръщат назад, докато не видяли, че слънцето започва да се скрива зад хоризонта. Най-накрая спряли с изплезени езици, прималели от глад и от умора, но щастливи и свободни. Намирали се сред обширно поле, накъдето и да погледнели виждали само високи треви, ниски храстчета и тук там по някое стърчащо дърво. Изкопали си дупка под един по-голям храст, сгушили се един връз друг и блажено заспали. 

На сутринта тръгнали да се скитат из полето в очакване да намерят новите си хора. Вече вървяли с дни, а още не били видяли жива душа пред себе си. Пиели вода от калните локви, научили се да хващат скакалци и други буболечки, колкото да не умрат от глад, а понякога изравяли от земята по някой друг корен и сладко, сладко си го гризкали. 

След не се знае колко време, най-сетне почнали да срещат хора. Първоначално се затичвали към тях с надежда, че някой ще ги прибире, но повечето хора се страхували и ги пъдели, някои дори ги биели. Други им хвърляли по някоя кора хляб, но после продължавали по пътя си. 

“Джеки, ами ако никога не намерим хора…? Може би трябваше да се върнем в металната къща….”, понякога проплаквала Джиджи.

“Не!” Отсичал Джеки! ”Пази надеждата си, прощавай на хората и вярвай в добрината им!”

Вървели си така двамата от много време, дните почнали да стават все по-къси, нощите все по-студени, а те все така не можели да си намерят дом. 

Една вечер, Джеки почнал да бърчи нос и да се оглежда. “Джиджи! Подушваш ли това?!” 

“Да! Подушвам топлина и щастие!…И храна!”

“Ще отида да проверя! Стой тук”, излаял Джеки и радостно затичал в посока на приятното ухание. Не след дълго се озовал в двора на малка бяла къщичка. Пред вратата била разпръсната храна, имало изворче с прясна вода и малка дървена хралупка. На един стол спяли два големи котарака, а някъде отстрани строго го наблюдавали две големи кучета майки и четири палета. Палетата почти веднага се затичали към Джеки, въпреки предупредителните лайове на майките си. Бобчо, Рошла, Вулкан и Бъки посрещнали Джеки и го оставили да се нахрани. След малко дошла и Джиджи. Всички седнали пред портата и с удивление слушали за приключенията на Джеки и Джиджи!

На другата сутрин вратата на къщата се отворила и от там излязъл човекът. Бобчо, Рошла, Вулкан, Бъки, майките им и двата котарака Бончо и Малчо чакали с нетърпение. Джеки и Джиджи стояли смутено в далечината и тревожно се оглеждали. 

Човекът нахранил животинките си и след това мярнал Джеки и Джиджи. “Ха! Нови кученца! Откъде се взехте?! Толкова сте измършавяли! Ето, хапнете малко!” Като казал това, човекът хвърлил към тях малко храна. 

На другата пролет Джеки и Джиджи щастливо лаели, гонели се из двора, играели си с котките и другите кучета, хапвали редовно, а само някой чужд човек или животно да припарел до къщата, почвали да лаят като цяла глутница! Те запазили надеждата и вярата си в добрината на хората и намерили своя нов дом.

Споделете новите български приказки!

Share on facebook
Share on twitter
Share on linkedin
Share on pinterest
Share on skype
Share on whatsapp
Share on email

Получавайте нови приказки по имейл

Изпратете ни своя приказка

Пишете приказки

Имате ли дарбата да измисляте приказки, когато детето ви иска да разкажете нещо различно? Искате ли да ги споделите с други?

Самоиздател

Обичате да четете книги?

Открийте заглавия от нови автори и купете книга директно от тях, през онлайн книжарницата с кауза на Самоиздател.

„Ще засадим по едно дърво за всяка закупена книга!“

садим по едно дързо за всяка закупена книга

Оставете отзив за тази приказка:

Остави своя отзив за приказката тук:

Go to Top