Имало едно време един Мечо. Той много обичал да си похапва жълти круши и пресен мед. И тази сутрин, както всяка сутрин, Мечо си измил очите, измил си зъбките, сложил си шапката, нарамил си торбичката и тръгнал да се скита за сладки круши и пресен мед.
Вървял, вървял, вървял и по едно време стигнал до едно голямо крушово дърво. Цялото било отрупано с жълти, сочни, вкусни круши. Всички обаче били много нависоко, а клоните били много тънки. Мечо не можел нито да стигне крушите, нито да се качи по клоните. Седнал под дървото и почнал да си мисли – как да си откъсне поне една круша.
През това време, отнякъде се появила катеричка:
— Добро утро, Мечо, защо така си се умислил?
— Добро утро, Рунтавелке! Много ми се хапват жълти круши, но са много нависоко, клоните са много тънки и не мога нито да ги стигна, нито да се кача. Точно седнах да се чудя как да си откъсна поне една!
— Не му мисли повече, меченце! – казала катеричката и хукнала нагоре по дървото.
Скок-подскок, от клон на клон, стигнала до върха на дървото и откъснала най-жълтата и най-сочната круша. Занесла я на Мечо, а той докато я хапвал и се облизвал, катеричката се качила още няколко пъти и му напълнила торбата с вкусни круши.
— Много ти благодаря, Рунтавелке! Голяма добрина ми стори. Как да ти се отплатя?
— Ех, какво пък толкова съм направила? Просто предай добрината нататък! – и като казала това, катеричката си врътнала опашката и скок-подскок изчезнала навътре в гората.
Мечо се усмихнал, нарамил торбата с жълтите круши и продължил по пътя си, да търси пресен мед. Не щеш ли пред него на пътя, върху един пън, видял да седи и да плаче Зайко.
— Добро утро, Зайко, защо така си се натъжил?
— Ох, братленце-меченце! Някой ми е намерил хралупата и докато ме няма е извлякъл всичките ми моркови След това ги е хвърлил в един дълбок трап и ги е затрупал с камъни! Какво ще правя цяла зима сега не знам! – изхлипал Зайко.
— Не се тревожи повече, Зайко. Аз ще ти помогна. Заведи ме до този трап.
Успокоила се душичката на Зайко, обърсал си сълзите и сополките и завел Мечо до трапа. Мечо почнал да вади камък подир камък, камък подир камък. Най-сетне стигнал до морковите, извадил ги и ги пренесъл до хралупата на Зайко. Оставил ги вътре и казал с усмивка:
— Ето, Зайко, другия път по-добре да ги скриеш!
— Ех, много ти благодаря, Мечо! Голяма добрина ми стори! Как да ти се отплатя?
— Какво пък толкова съм направил? Просто предай добрината нататък.
Тъкмо щял да тръгва Мечо и се сетил:
— Ааа, Зайко, ако случайно знаеш някъде да има пчелен кошер, моля те упъти ме, че много ми се хапва пресен мед.
— Знам, знам. През две поточета от тука наляво, после покрай голямата ела надясно, сетне само направо през гората и като стигнеш голямата поляна, точно по средата ще видиш едно огромно дърво. По цялото дърво тече мед, а под най-дебелия клон, виси най-големият кошер, който някога си виждал. Но Мечо, знаеш, първо попитай пчелите дали ще ти дадат мед. Иначе ще се разсърдят, хубаво ще те нажилят и целият ще се подуеш!
— Знам, знам, Зайко, благодаря ти. Тръгвам. До скоро!
Тръгнал Мечо. През две поточета наляво, после покрай голямата ела надясно, сетне само направо през гората и стигнал до голямата поляна. А по средата ѝ – огромно дърво. По цялото дърво тече лепкав мед, а под най-дебелия клон, виси най-големият кошер, който Мечо някога бил виждал.
“Лелее”- удивил се Мечо.
Пчелите влизали, излизали, вършели си работата и никой не обръщал внимание на Мечо.
“Хмм, как да ги попитам дали ще ми дадат мед…” – точно се зачудил Мечо и чул някаква врява откъм гората. Обърнал се и що да види….
