Вятърко

Детски приказки - вятърко - съвременни народни приказки - ушка добродушка

4 – 12 години

Вятърко не бил като другите ветрове. Той вече не можел да се носи из полята, да се завихря във въздуха, да се бунтува във вълните и да си играе по върховете на планините.

Още докато бил много малък Вятърко бил толкова палав, че всеки ден правел не по една, а по 1001 бели. Я ще събори някоя ламарина върху случаен минувач, ще подкоси краката на някоя старица или пък ще скърши някое вековно дърво.

Една мразовита сутрин повелителят на ветровете го извикал при себе си и го омагьосал.

“Заричам те Вятърко от тук насетне да не можеш да се движиш свободно из небесата!” Ще бъдеш затворен в тази магическа кутия, докато не се научиш да уважаваш силата си!”

Като изрекъл това, с най-гръмовития си глас, повелителят на ветровете замахнал рязко с цялата си мощ, сграбчил Вятърко отведнъж и го напъхал във вълшебната кутия.

Вътре било толкова тясно и схлупено, че Вятърко не можел никак да помръдне.

Минавали така година след година, а Вятърко единствено кроял планове как да се измъкне от проклетата кутия. Вече му било толкова скучно и досадно вътре, че едвам издържал.

Една вечер, докато си стоял свит в кутията, както обикновено, изведнъж през ключалката пропълзяла някаква малка буболечка и удобно се наместила вътре при него.

“Коя си ти?!” възмутено изревал Вятърко. “Не стига, че е толкова тясно тука ами сега и ти дойде да се тъпчеш вътре!”

Буболечката го погледнала с кротките си очи и без да му отговори започнала да облизва крачетата си едно по едно. Тя имала осем крачета и две малки рогца на главата като антенки. Продълговатото и леко прозрачно тяло било предвидливо покрито с твърди крила, които блестяли с тъмно розов метален оттенък. Главата ѝ също блестяла в тъмно розово и била украсена от две големи черни очи.

Като приключила с тоалета си буболечката изгледала продължително Вятърко, който все така намусено я зяпал в очакване да разбере коя е, и промълвила:

“Аз не съм коя да е буболечка, аз съм видна магьосница от света на буболечките. Дойдох тук, защото много ме привлече тази кутия. Сега виждам, че тя и ти сте омагьосани и ти си затворен тук против волята си.” Буболечката помълчала малко, почистила и антенките си и продължила да му разказва за своя свят, за магиите, които може да прави и е правила, и за какво ли още не.

“Аз мога да те науча как да излизаш от тази кутия.” изтърсила изведнъж розовата твар.

“Така ли?!” с нов живец възкликнал Вятърко, който вече бил почнал да се отегчава от брътвежите на видната буболечка. “Кажи ми, кажи ми как, моля те! Стоя тук затворен от векове!”

“Много е просто, ще ти кажа една магическа дума. Като я произнесеш ще можеш да се провреш и да излезеш през ключалката. НО запомни! Ще можеш да излизаш само през деня и вечер преди да се е скрило слънцето ще трябва да се прибираш обратно, иначе ще се разпилееш на хиляди малки парченца и никога повече няма да бъдеш Вятърко! Разбра ли?!”

“Разбрах! Кажи ми думата моля те!”

“Още нещо.” тайнствено промълвила буболечката.“ Ще можеш да излизаш от кутията, но няма да можеш да живееш като другите ветрове. Няма да можеш да се носиш из полята, да се завихряш във въздуха, да се бунтуваш във вълните и да си играеш по върховете на планините.  Ще можеш единствено да пребиваваш в главите на хората и то само на тези, които ще те пуснат там! Разбра ли?”


> Измисляте или пишете приказки? Споделете ги с всички нас!

“Разбрах! Кажи ми думата моля те!”

“Шанграм” продумала буболечката и запълзяла към ключалката. “Преди да излезе се обърнала към Вятърко за последно: “Казвай Думата точно преди да излезеш и не забравяй какво ти заръчах по-рано!”

“Няма!” изсвистял възторжено Вяртърко и нетърпеливо зачакал да дойде утрото.

Още при първи лъчи, Вятърко тържествено произнесъл магическата дума и мигом изхвърчал като тапа през ключалката.

“Ехаааа, свобоооден съъм! Сво-бо-ден съм!”

Дълго време Вятърко се въртял на едно място и повтарял все това. Като се изморил и се поспрял.

Огледал се покрай себе си и не можел да разбере къде се намира. Не бил сред полето, не бил в планината, не бил във вълните, нито пък в небесата. Не бил и в омразната кутия.

“Къде ли съм??” започнал да се пита все по-притесненият Вятърко, и тогава изведнъж се сетил за думите на буболечката:

“Няма да можеш да живееш като другите ветрове. Няма да можеш да се носиш из полята, да се завихряш във въздуха, да се бунтуваш във вълните и да си играеш по върховете на планините. Ще можеш единствено да пребиваваш в главите на хората.”

”Ха! Аз съм в мислите на някой човек! Точно както каза магьосницата буболечка! Някой ме е пуснал в главата си!”

––––

Нинчо се събудил тая заран и се чувствал някак различно укрилен. Сърцето му било пълно с въодушевление и сякаш предчувствал, че нещо незабравимо ще му се случи.

Станал и се облякъл на бързо, измил си очите, зъбите и си наресал косата. Събудил поспаливия Динко на съседното легло и след малко двамата излязли от стаята и се присъединили към групичката на техния клас отвън пред хижата. Всички вече се били събрали и ги чакали, за да поемат с автобуса към днешната разходка навътре в планината.

Вятърко се бил настанил удобно в Нинчовата глава и не само можел да вижда всички чудни гледки през очите му и да чува всичко през ушите му, ами можел и нежно да му нашепва мисли и идеи.

“Виж ти учудил се Вятърко, че то това ще се окаже още по-забавно и от приключенията ми в полята и небесата!”

Изведнъж групата деца спряла и придружаващите ги учителки обявили, че е време за два часа свободни игри и разходки. Нинчо мернал в далечината някаква дървена ограда, а зад нея два чудно красиви коня. Запътил се към тях да ги види и, докато припкал по обширната тучна поляна, кракът му се препънал в нещо и Нинчо се стоварил по очи на земята.

Като извадил парченцата тревички от устата си и забърсал калта от брадата си, Нинчо се заоглеждал да види каква била тая пущина дето за малко не му пукнала главата.

Не трябвало да търси дълго, защото почти веднага видял злосторника да стърчи измежду треволяците – голям, ръбест, тъмно сив камък, който чудно проблясвал на слънцето от всичките си страни.

“Ха! Какво е това??” Нинчо вдигнал от земята приказния камък и почнал да го оглежда от вси страни. Камъкът бил толкова красив! Прекрасен тъмно сив цвят, леко грапав на допир и целият бил осеян с блещукащи песъчинки, малки и големи, някои колкото цял нокът!

“Олелееее! Това е скъпоценен камък!” нашепнал му Вятърко.

Нинчо се огледал наоколо и що да види! Цялата поляна била осеяна със скъпоценни камъни! Малки, големи, огромни! Всички блещукали под лъчите на слънцето и викали Нинчо при себе си.

“Олелелеее! Открих съкровище! Толкова са много! Ще стана богат, ще стана богат!” Очите на Нинчо заблестяли повече и от камъните, а сърцето му щяло да се пръсне от вълнение.

Сетил се, че няма в какво да събере скъпоценностите и решил да се върне за раницата си, както и да извика приятелите си и да сподели с тях това богатство! Все пак камъните били твърде много за само дете да ги отнесе, а било грехота да си останат тук из пущинака.

Запрепускал Нинчо обратно към другарите си, а в главата си като на филмче вече виждал каква къща ще си построи с парите, какъв хеликоптер ще си купи и как ще си живее щастливо и доволно до края на дните си без да учи и работи!

Нинчо стигнал запъхтян при другарите си и припряно почнал да им обяснява какво е открил. Всички зяпнали от възхита, очичките им грейнали с див пламък и като по команда нарамили празните си раници и се втурнали към чудната поляна. Напълнили саковете до горе, та чак не можели да ги вдигнат от земята ами трябвало едва, едва да ги влачат след себе си.

Улисани в събиране на скъпоценни камъни и сладки мечти за богатство, децата не разбрали кога е минало времето, че вече закъсняват и че всички вече са се качили в автобуса, а госпожите само тях чакат.


> Обичате книги? Открийте нови български автори и заглавия!

Учителката продължавала да крещи нещо ядосана и докато се чудела какво не им е наред на тия деца грабнала раницата от ръцете на Нинчо, че да му помогне и по-бързо да се качват в автобуса.

“Абе ТИ! Какво имаш в тая раница?! Камъни ли носиш или какво?!!” все още ядосана, но все пак на шега, извикала госпожата.

Нинчо смутено свел глава, а учителката го изгледала подозрително и решила да провери каква е тая работа. С един замах отворила ципа на раницата и що да види! Пълна до горе Нинчовата раница…с камъни!

“Ама наистина влачиш камъни бе Нинчо!! Ти добре ли си? За какво са ти?? Че и цяла раница пълна до горе! Ами вие??”, изгледала под вежда и другите от дружинката госпожата. “И вие ли камъни мъкнете??”

Нинчо се окопитил и почнал да обяснява, че това не са какви да е камъни, а са същински скъпоценни камъни и, че с тях ще забогатеят и никога повече нямало да трябва ни да учат, ни да работят.

Госпожата слушала със зяпнала уста, слушала и не вярвала на ушите си. Накрая гръмко прихнала да се смее като с едната ръка се държала за корема, а с другата за гърдите.

“Абе Нинчо! Какви скъпоценни камъни, какви хеликоптери, какво богатство! Това е най-обикновена слюда! Знаеш ли какво е слюда? Ей на, тоя блестящия камъняк! Има го навсякъде и не струва нищо! Разбра ли?? Айде сега да ги махате тия буклуци от тука и да тръгваме, че мръква!

С увесениовесени носове и посърнали сърца Нинчо и другарите му изпразнили раниците си и се качили смълчани в автобуса.

Вятърко не спирал да се смее в главата на Нинчо! Разбира се, че всичко това било негова работа, та нали той пуснал мухата на Нинчо, че тия камъни са скъпоценни, а от там нататък нищо повече не трябвало да прави освен да стои и да се забавлява на глупостта му! Вятърко толкова се забавлявал, че за малко да забрави да се прибере в кутията преди смрачаване.

И така новият живот на Вятърко ставал все по-забаван и забавен. По целия свят било пълно с глупави, алчни или неразумни хора, които го пускали в главите си. Едни Вятърко примамвал с богатство, други със слава, трети с власт, четвърти с успехи и постижения, пети с измамна любов и забавления. Пускал им по някоя муха и после се забавлявал до насита на глупостите, които сътворявали.

Минали така години и на Вятърко почнало да му омръзва. Хората вече не му били интересни, искал да се върне във висините, да се мята свободно сред полята, да лудува във вълните и да бошува в планините.

Една вечер, като се прибрал Вятърко в кутията си, изненадано видял, че вътре го чака розовата буболечка.

“Хеййй! Радостно я поздравил Вятърко. “Благодаря ти много! Така не съм се забавлявал никога, но знаеш ли вече ми омръзна! Можеш ли да ме освободиш от тук истински?”

Буболечката го гледала свъсено, потривала антенките си, а розовите и крила потрепвали на гърба и.

Изведнъж, с напълно различен от преди глас, буболечката се провикнала: “Разочарова ме Вятърко!”

Вятърко я погледнал объркан и смутен. От къде му бил толкова познат този глас…досущ бил като на…нееее не можело да бъде!

“Точно така! Аз съм. Аз съм повелителят на ветровете маскиран като тази нищожна буболечка, за да ти дам втори шанс! Но ти! Ти го пропиля!

“Но, но..как така??!” започнал да пелтечи Вятърко.

“Освободих те, макар и не в нашия свят, за да видя дали, след толкова години прекарани в кутията, си успял да се смириш, да се укротиш и най-вече да започнеш да уважаваш силата си! Това беше изпитание за теб Вятърко и ако го беше преминал, щях да те освободя завинаги от тук. Уви. Ти отново започна да правиш бели. Можеше да нашепнеш всичко в главите на хората, да ги промениш, да ги направиш по-добри. Вместо това, ти се възползва от слабостите им за твое собствено забавление!”

Вятърко гледал все по недоумяващ малката разгневена буболечка и все още не можел да повярва, че това е великият повелител на ветровете и че така го е измамил!

“За това Вятърко, ти ще си останеш завинаги тук, ще можеш да излизаш през деня и да живееш в главите на хората, но никога повече няма да бъдеш сред нас истинските ветрове!”

Като казала това малката розова буболечка изпърхала с твърдите си розови крилца, наострила антените си и бързичко пропълзяла през ключалката.

И така, Вятърко останал да живее в главите на хората и до днес.

Споделете новите български приказки!

Share on facebook
Share on twitter
Share on linkedin
Share on pinterest
Share on skype
Share on whatsapp
Share on email

Получавайте нови приказки по имейл

Изпратете ни своя приказка

Пишете приказки

Имате ли дарбата да измисляте приказки, когато детето ви иска да разкажете нещо различно? Искате ли да ги споделите с други?

Самоиздател

Обичате да четете книги?

Открийте заглавия от нови автори и купете книга директно от тях, през онлайн книжарницата с кауза на Самоиздател.

„Ще засадим по едно дърво за всяка закупена книга!“

садим по едно дързо за всяка закупена книга

Оставете отзив за тази приказка:

Остави своя отзив за приказката тук:

Go to Top