4 – 12 години

Всички били луднали вече от Жеко-бичето. И малки и големи като го видели още из село и се обръщали на другата страна, да се не разминават с него.

Жеко тормозел най-много съучениците и учителите си. От всичко най-много обичал да ги плюе. Току види някой срещу себе си и мазната му храчка вече се била заформила под езика му. След това като куршум я изстрелвал и БАМ! Право в целта! Най-често в косите на момичетата или във вратовете на момчетата.

Още, обичал Жеко да разтваря тебешир в кофата с вода и да полива другарите си, че и насред зима. Друг път пък лепял дъвки по седалките на чиновете, пъхал закуски в гърбовете на седящите пред него и какви ли не други щуротии измислял пусти му Жеко. Никой не смеел гък да му каже от децата, щото Жеко си бил едричък, като биче, и не се двоумял много дали да нашамари някoго или не. 

Учителите също мълчали и стискали зъби, а директорът се правел, че не вижда, щото на Жеко майка му била видна селска особа. От нея зависело ще има ли нова площадка за игра в училище или няма да има и още много други неща. Понякога учителките не издържали и викали майка му в училище да наколадят Жеко. Тя идвала веднъж, дваж и после спряла. Казвала на учителките, че за нищо не стават щом нейния кротък и добър синковец не могат да усмирят. 

Освен да тормози околните, Жеко обичал и врява да вдига в класовете до небето. Все неговият глас се чувал, все смехът му заглушавал урока, а понякога пръцкал толкова силно, че децата пред него се стряскали.

Вкъщи обаче, мълчал Жеко като ням. По-тих и незабележим бил и от сянка. Особено пък баща му като се върнел от работа, Жеко се спотайвал в някой ъгъл и не смеел думичка да каже без да го питат. Баща му бил заможен търговец, на много хора прехрана давал и за вкъщи хляба изкарвал. Той бил много зает, строг и суров човек. Една добра дума на Жеко не казвал, все го хокал за нещо, все го обиждал, а когато много бил ядосан го пляскал силно зад врата и се изхрачвал мощно, на педя от разтрепераното момче. После го карал да бърше с ръка храчката и да си стои затворен в стаята до второ нареждане. Майка му пък била толкова вглъбена в делата си, че рядко имала време да забележи нещо у дома.

Един ден Жеко толкова се увлякал в лудориите си в училище, че се осмелил да заплюе учителката си в лицето.

Жената така се възмутила и ядосала, че цялата почервеняла от яд. Устните ѝ станали лилави от стискане и заприличали на тънка черта залепена върху зачервеното ѝ, лице. Очите ѝ, кървясали, а ноздрите ѝ, пръхтели като на разярен бик. Като се успокоила малко, госпожата хванала Жеко за ухото и го изправила пред дъската. 

“Стой и не мърдай! Келеш с келеш такъв! Сега ще те науча аз!” изревала госпожата, а Жеко, стреснат от необичайното ѝ поведение, застинал пред дъската. 

В това време учителката извикала съучениците на Жеко и ги подредила в колонка един зад друг.

“Хайде сега, един по един, минете покрай Жеко и го заплюйте!!”

Децата почнали да се споглеждат изумени. По някое време Бончо, който бил първи в редицата, повдигнал решително крак и със злорада усмивка на лице пристъпил към Жеко и го заплюл право в лицето. И така се изреждали и следващият и по-следващият. Някои се чувствали неудобно и не искали да го правят, но другите им подвиквали подигравателно и ги насъсквали. Искат, не искат и те заплювали Жеко, да не останат по-назад. Само срамежливата Анка, последна на редицата, решително погледнала Жеко в очите като дошъл нейния ред, и се врътнала на другата страна без да го заплюе. Само се провикнала: “Видя ли сега?”


> Измисляте или пишете приказки? Споделете ги с всички нас!

През цялото време Жеко стоял като гръмнат без да помръдне. Първоначално се почувствал толкова засрамен и тъжен, че тежка буца заседнала в сърцето му и за малко да се разплаче. Тогава, обаче, се сетил за баща си, който щял да му скъса ушите от дърпане ако го видел да плаче. Станало му още по-тъжно. Почувствал се като незначителна твар, която заслужава само най-лошото. Скоро, буцата в сърцето му станала непоносима, а още и половината клас не се бил изредил да му отмъщава. Тогава Жеко направил, каквото винаги правел, когато сърцето му било толкова тъжно – покрил го със злоба. За миг само, злобата като магически щит притъпила тъгата и болката. След още един миг злобата като магическа пръчка му вляла нови сили и значимост. Погледът на Жеко се изменил до неузнаваемост, придобил един такъв метален блясък и сякаш искри хвърчали от зениците му. Понасял без да гъкне храчките на съучениците си, а в главата си вече кроял планове как ще им го върне тъпкано!

Когато всички си минали по реда, учителката разпуснала класа и децата тихомълком се прибрали по домовете си.

На другия ден, по ранни зори още, цялото село било разбрало за случката и се вдигнала врява до звездите. Майката на Жеко искала извинение и обезщетение за синковеца си мамин дето така го били унизили. Учителката искала родителите да започнат да възпитават децата си, а директора да вземе мерки. Директорът пък ни лук ял, ни лук мирисал. Родителите на другите деца защитавали учителката и хулели Жеко. И така след хиляди препирни и разправии решили, че трябва да се изправят пред народния съд.

Събрало се цяло село на площада, Жеко с баща и майка изпънати като струни в средата, заобиколени от народа. Настанала още по-голяма олелия. Един през друг се изказвали хората и всеки крещял и искал неговата дума да се чуе. 

Едни твърдели, че Жеко си е получил заслуженото и точно така е трябвало да си научи урока. Други се възмущавали, че с години нищо не било правено от директора. Трети обвинявали родителите. Четвърти негодували срещу учителката. 

Минал така цялият ден. 

По някое време, точно като почнало слънцето да се изтъркулва зад върха на планината, земята изпод краката на селяните се разтресла. Почнала да пропада все едно отдолу било бездънна яма. Хорицата се разпищели, но нямали никакво време да избягат от черната паст, която се разтворила под нозете им и почнали да пропадат надолу заедно с пръстта. 

Падали, падали, падали. Много време падали и пищели в несвяст. Изведнъж от нищото се появила мощна вихрушка и подела в бурните си прегръдки всичките люде, кой от изплашен по-изплашен. Завихрила ги вихрушката около себе си с такава сила, че вече не знаели на кой свят се намират. Изведнъж вихрушката ги изплюла от хватката си и всички се стоварили един върху друг на някаква твърда повърхност. 

Като се свестили и огледали около себе си, какво да видят!

Пак всички били наредени в кръг около Жеко и родителите му, но вместо на селския площад били в някаква приказно красива пещера. 

Всички стени, както и пода, и тавана на пещерата били обсипани с чудно красиви кристали, в най-чудно красиви цветове. От някъде се прокрадвала светлина и карала кристалите да проблясват с ослепителен блясък. Хората гледали с удивление прекрасната пещера, мъжете си гладели брадите, жените си навивали кичури коса на пръстите и всички до един възхитено цъкъли с езици. Такава неземна красота никой не бил виждал. 

Изведнъж, от някъде се появили седем крилати същества и запърхали измежду хората. Приличали на огромни пеперуди с тела блестящи по същия начин като кристалите на пещерата. Крилете им изглеждали златни и се развявали с такава лекота и съвършенство, че хорицата съвсем изгубили и ума и дума.


> Обичате книги? Открийте нови български автори и заглавия!

Летели хвърковатите твари от един човек на друг и нещо им шептели на ухо. Хората слушали, клатели глави, а изражението на лицата им полека лека омеквало и те целите засиявали. По някое време пеперудите изчезнали толкова бързо, колкото и се били появили. 

Втрещените селяни първо взели да се споглеждат един друг, после се вторачили в Жеко. 

Жеко веднага усетил, че нещо странно става. Вперените в него погледи вече не били изпълнени със злоба и омраза. Нямало презрение и обида. За най-голямо учудване на Жеко, хората срещу него го гледали с топлина, състрадание и да, дори с майчина любов!

Не само това, ами почнали един след друг да изреждат разни хубави неща за стъписаното момче.

“Жеко, помня като беше по-малък колко обичаше да ми помагаш в градината!”

“Жеко, помня веднъж как спаси едно котенце!”

“Жеко, помня как помогна на баба Стана с пазарските торби веднъж!”

“Жеко, помня как обичаше да играем футбол заедно и колко беше добър!”

“Жеко, помниш ли, когато беше почти бебе колко обичаше да рисуваш!”

И още и още и още. Малко по-малко селяните си спомнили за отдавна забравените добри страни на Жеко-бичето. 

Жеко и родителите му слушали в захлас и не вярвали на ушите си. Закоравелите им сърца се изпълнили с Любовта извираща от думите на съселяните им. 

Толкова Любов никой от тях не бил изпитвал досега. 

Бащата на Жеко изведнъж разбрал колко сурово и грубо се е държал със сина си през цялото време. Майка му изведнъж разбрала колко нехайно се е отнасяла към него. А Жеко изведнъж простил на всички, гневът му се стопил под лъчите на Любовта, огорчението и тъгата се излели от сърцето му като вода от кана и той целият светнал и грейнал във всички цветове на дъгата. 

Баща и майка се зарекли пред Жеко повече време за него да имат, с повече ласки и милувки да го даряват. А Жеко се зарекъл повече нивга на другите с лошо да не посяга и ако отново се почувства тъжен и огорчен да потърси в сърцето си не злобата, а добротата. 

В следващия момент вихрушката поела пак всички в обятията си и за по-малко от миг ги пренесла обратно на селския площад. А някъде в дълбините на земята хвърковатите твари доволно кръжали със златните си криле и се радвали, че още едни хорица са намерили в себе си пътя към прошката и добротата.