Властелината на желанията

4 – 12 години

Дечо бил голям словоблудник. По цял ден обичал, на дълго и на широко, да обяснява, на тоя и на оня, за своите велики и превелики планове.

Само да си намерел някой за слушател и почвал наш Дечо да бърбори.

“Аз ще построя голям мост в село да могат момите да ходят отвъд реката омайни билки и цярове да берат.“

“Аз ще прекося целия балкан без храна, само с една бъклица вода!”

“Аз ще почна да се уча на нов занаят, менци да калайдисвам, че да помагам на старците с някоя стотинка за черни дни!”

“Аз ще отида в града отзад планината да диря нов даскал за училището, че бай Михал и кака Дорка вече не смогват да се оправят!”

“Аз ще оплета лодка от върбови клонки и ще возя децата по реката чак до де се влее в морето!”

И още, и още, и още какво ли не, пусти му Дечо, не спирал да говори, но тъй и никога нищо не свършвал от туй дето го бил изрекъл.

Селяните го слушали първо с голям интерес и се радвали на начетения момък с такива големи желания и дарби. Насърчавали го, някои дори искали да му помагат в начинанията.

След време, почнали хорицата да му припомнят: “Абе Дечо, какво стана с моста бе чадо? Ами даскал? Намери ли?”

След още повече време почнали да го подиграват: “Ей го на, Дечо Моста иде! Абе Дечо, като го направиш тоя мост нашия, чух, че през три села от тука в четвъртото още по-голяма река имало, иди и там един да вдигнеш!”

А накрая, почнали хорицата само да клатят глави и да се почесват по брадите като чуят Дечо пак нещо, че щял да прави.

Най-много страдали Дечовите баща и майка. Те били хора на честта, думата им тежала като камък и на две не се разцепвала. Хората ги уважавали и се чудели как такъв нехайник като Дечо от тия разумни хора бил се пръкнал.

Трудно им било на старците да гледат чедото си как само на приказки расте, а зад гърба си нищо още не е оставил. Не стига това, ами и вкъщи все празнословел. “Майко, остави! Аз ще измия прозорците после! Татко спри се! Аз ще изора градината утре!” Чакали утре и вдругиден, и по вдругиден ама Дечо тъй и нищо не похващал от туй дето бил казал, че ще им е отмяна. Като им омръзнело да го чакат, първо му припомняли веднъж, дваж, трети път, после го хокали и най-накрая въздъхвали тежко и сами си вършели всичко с яките, но вече престарели гърбини.

Една утрин Дечовата майка станала още по тъмна доба, вчесала се, облякла чисто нови дрехи и с леки, отчетливи стъпки се изнизала скришом от къщата и поела дълбоко навътре в гората.

Вървяла, вървяла, вървяла и не след дълго стигнала до една черна паст зейнала пред нея в скалите като гърлото на огромен великан. Пристъпила плахо Дечовата майка в тъмната утроба, със свито сърце, а полите ѝ треперели чак от страх и ужас. Направила няколко крачки, па се поспряла. Вдишала и издишала дълбоко. Очите ѝ нищо не можели да видят в непрогледния мрак, ушите ѝ никакъв шум не можели да доловят, само главата ѝ какви ли не картини рисувала на чудовища от страшни по-страшни и всичките идвали кръвчицата да ѝ изпият. Пляснала се по бузите пребледнялата женица, окопитила се набързо и направила още няколко малки крачки навътре. И още няколко, и още няколко…и току да ѝ се пръсне сърцето вече, от туй очакване нещо страшно и лошо да се случи, и зад гърба си чула висок глас: “Защо си дошла при мене Ладо?”

Лада толкова била съсредоточена в стъпките и мрачните си мисли, че от изненада подскочила с двата си крака отведнъж, препънала се в един камък стърчащ от земята и за малко не си разбила главата в него. Стъписаната майка опряла гърба си о студената стена на пещерата и със зинали уста зазяпала чудната красавица дето се била явила пред нея. Толкова била поразена от неземната ѝ красота, че забравила и ума, и дума, и коя е, и какво дири тука.

“Казвай Ладо, какво искаш от мене? Ти знаеш ли коя съм?”

“Знам, знам..” бързичко се сепнала Лада и припряно занареждала:

“Ти си Властелината на желанията. Ида при тебе с молба на сърце, мой син Дечо да вразумиш. Той…”


> Измисляте или пишете приказки? Споделете ги с всички нас!

“Знам го аз Дечо” прекъснала я красивата девойка, която цялата сияела от глава до пети с бледа светлина преливаща във всички цветове на дъгата. Най-силно светели двете и теменужено лилави очи, а сребристата и коса се стелела на вълни чак до земята.

“Ще изпълня молбата ти, но знай! От мен нищо не зависи. Аз на Дечо ще му покажа каквото знам, но той дали ще си вземе поука и ще се промени е само негова работа!”

“И също Ладо, знаеш, аз даром молби не изпълнявам! Ако Дечо се вразуми ще ми се отплатиш като дойдеш при мене тука в пещерата да живееш, чирак да ми станеш.”

“Тъй да бъде!” продумала решително Лада. Камък като че ли паднал от майчиното сърце и тя бързичко затепала обратно през пещерата, че да се прибере преди първи петли да пропеят. Като излязла обаче, що да види! Вън пече жарко, кърваво червено слънце, готово вече да се спусне зад билото на планината и да отстъпи място на луната. Колко време Лада била в тая чудна пещера не можела да каже. Сторило ѝ се само няколко минути, а ето че денят бил превалил, а може би дори не само един…

–-

Дечо се събудил мързеливо и едва-едва, както обичал всяка заран да прави. Отворил бил очи още по изгрев ама толкова топло и удобно му било под завивките, че се премятал ту на една, ту на друга страна, докато не се унесъл пак, и пак, и пак. И така до почти обед вече, като най-сетне гърба го заболял от лежане, и решил да се раздвижи малко.

Цял ден вчера бил чел някакво научно списание как се прави вятърна мелница и нямал търпение да разкаже на другарите си, че и той такава щял да направи в тях си.

Прозял се Дечо, наплискал си очите с хладна водица, умил си зъбите, оправил си с ръка прическата, облякъл каквото намерил и с усмивка на уста излязъл на двора. В устата си вече предвкусвал ароматната закуска и топлото кафенце, които майка му щяла да му сервира.

Усмивката му обаче мигом замръзнала като отворил портата и пристъпил навън! Разтъркал очи, поощипал се да не би още да сънува, излял си дори кофа студена вода на главата, но уви! Гледката навън била все такава!

Мигал Дечо на парцали и се оглеждал безпомощно, а пред себе си виждал само пуста пустиня. Докъде му поглед стигне само жежък пясък се ширел, а по него гъста гора от плевели високи по един два метра, оплели се един в друг като змии. Змии! Измежду плевелите се препичали и истински змии! Дълги, къси, тънки, дебели, навити на кравай, изправени като сопа, изпружени като кожа или нагънати на вълни. Стотици змии кротко го гледали право в очите и ритмично подавали и прибирали двусотрите си езичета все едно му говорели нещо.

Погледнал нагоре в небето Дечо спасение да дири, а то сиво, сиво! Сиво като цимент. Ни слънце, ни облак се вижда, ни вятър повява.

Престрашил се Дечо да пристъпи всред плевеляка. Сторили му се змиите добродушни, а и нямал друг избор. Завървял, вървял, вървял с часове, бащината къща вече не виждал и накъде се обърне все същата пустиня се ширнала и все змии с очи го следят и нещо си му шепнат. Притеснил се Дечо, решил да се връща, но накъде?! Всичко било еднакво! Загубил разум и посока, Дечо ни можел къщата да намери, ни да разбере какво става и къде се намира.

Отчаяният момък забил колене в пясъка, извил ръце и очи нагоре към сивотата и с колкото глас още има се провикнал:

“Властелино на желанията!! Ако наистина те има както майка ми е разказвала, МОЛЯ ТЕ! МОЛЯ ТЕ, избави ме от тука! Всичко де поискаш от мене ще сторя само ме избави!”


> Обичате книги? Открийте нови български автори и заглавия!

Думите му отекнали като гръм в небесата и още преди да отзвучат, сивото небе се завихрило, чул се страшен тътен, затрещяли мълнии навсякъде и насред всичко това сияйната Властелина на желанията се появила от нищото и проточила сияйната си снага на по-малко от метър от ококорените очи на Дечо.

“Искаш да те избавя? Добре, но това от теб зависи! Нека първо ти кажа нещо…тая пустиня тука дето я виждаш това си ТИ Дечо. Ти си се превърнал в пустиня дето нищо не вирее освен плевелите на твоите обещания и закани. Всеки един плевел дето виждаш тука е нещо, което някога си казвал, че ще свършиш, а не си! Всяко несвършено нещо, което си обещал на себе си или на другите е плевел, който изсмуква соковете ти и от плодородна почва те превръща в пустиня.”

Дечо свел глава и очите му се насълзили. “А змиите?” плахо попитал момъкът.

“Змиите Дечо са всички хора, които си подлъгал с празните си приказки.” Те те изпиват с очите си и те тровят с езиците си. Разбираш ли?”

“Разбирам..още по-тихо промълвил Дечо и много по-силно заридал.

“Стига си ревал!” провикнала се красавицата “Ами се вземи в ръце! Нали искаш да те освободя от тука??! Ти сега си затворник в съня си и нито кофата със студена вода, нито щипането успяха да те пробудят. Само аз мога да те пробудя и ще го направя! Но знаеш Дечо, аз на никой не помагам даром. В замяна ще искам от тебе да изпълниш през следващата година всичко, което някога си казал и обещал! През това време всяка вечер ще сънуваш все тоя сън, а ако не изпълниш всичко де що си казал и обещал в уречения срок, ще останеш в този сън завинаги! Разбра ли?!”

“Рразбрах!” едва промълвил Дечо прималял от уплаха и ужас, че може завинаги да остане в тая пустош.

Като казал това, Дечо се сепнал, отворил очи широко и видял, че се намира в стаята си. Поуспокоил се малко и тогава видял на пода до леглото с пясък изписано: “Разбра ли?”

Разбрал Дечо, че работата не е шега и тоя сън е бил съвсем истински и че с Властелината на желанията шега не бива.

Станал Дечо рязко от леглото, решен да се промени и да изпълни всичко де що някога е казал и обещал, а не е направил. А то било тооолкова много.

Направил си списък и се заел да изпълнява първо най-малките задачи, а после и по-големите. Майка му и баща му гледали с удивление и умиление синковеца им как шета из къщи, плете лодка от върбови клонки, реди мост над реката, строи вятърна мелница и какво ли още не. Хорицата из село взели да шушукат, да се подсмихват, а някой взели и да му помагат, че все хубави дела искал Дечо да свърши. През това време Дечо всяка вечер сънувал пущинака и змиите и сутрин се събуждал облян в пот и с огромно облекчение.

Минала година, Дечо всичко бил зачеркнал вече от списъка си и с гордо вдигната глава и огромно задоволство в сърцето си чакал Властелината на желанията да се яви при него и да го похвали.

Тази вечер Дечо заспал, но вместо в неугледната пустиня се намерил в чудно красива, райска градина с тучно зелена тревица, пъстроцветни цветя и пеперуди, стройни дръвчета и бистри ручейчета. Докато се възхищавал на гледката, изведнъж до себе си Дечо усетил нечие присъствие. До него била Властелината на желанията и…майка му. Двете сияели като скъпоценни камъни. Майка му била някак подмладена и разкрасена.

“Ти изпълни всичко Дечо!” радостно заговорила Властелината на желанията. “Но помни! От тук на сетне, ако отново изречеш нещо и не го изпълниш, дори само едно да е, ще се върнеш обратно в пустинята и никога няма да се събудиш от там! Разбра ли!”

“Разбрах!”

“Да си вървим тогава!” казала Властелината, подхванала майка му за ръката и двете се изпарили в небесата.

Споделете новите български приказки!

Share on facebook
Share on twitter
Share on linkedin
Share on pinterest
Share on skype
Share on whatsapp
Share on email

Получавайте нови приказки по имейл

Изпратете ни своя приказка

Пишете приказки

Имате ли дарбата да измисляте приказки, когато детето ви иска да разкажете нещо различно? Искате ли да ги споделите с други?

Самоиздател

Обичате да четете книги?

Открийте заглавия от нови автори и купете книга директно от тях, през онлайн книжарницата с кауза на Самоиздател.

„Ще засадим по едно дърво за всяка закупена книга!“

садим по едно дързо за всяка закупена книга

Оставете отзив за тази приказка:

Един отзив

  1. Дани януари 13, 2021 в 4:55 pm-Отговори

    Много ми хареса, интересно и поучително!

Остави своя отзив за приказката тук:

Go to Top